Велосипедът – превозното средство на писатели, поети, художници, музиканти и учени. Лев Толстой,Хърбърт Уелс, Хенри Милър, Силвия Плат, Пабло Неруда, Йохан Щраус, Пати Смит, Бертрант Ръсел, Алберт Айнщайн, Алберт Хофман са само малка част от имената на творците неразделни с колелото си. Всъщност думата „велосипед” идва от латински и буквално означава „бързи крака”, което е название измислено за най-първите прототипи в далечната 1819 година, понеже тогава колелата още са нямали педали и са били задвижвани с крака, точно както бихте си представили байка на Фред Флинстоун. Колко време е минало от тогава и колко неизброимо е множеството от артисти и хора във всяка една сфера, които са намирали поезията в колоезденето. Поетичните образи покриват спектъра от романтичната разходка на влюбените с колела в парка, до самотния ездач прекосяващ планини и градове. Велосипедът е елегантен, изчистен, естетичен, но и предизвикателен, труден, самотен избор.

Независимо от всички предимства на вело-транспорта за градски и не само условия, независимо, че карането на колело е полезно както за здравето и формата на човек, така и на цялата екосистема, има една полза, която рядко е засягана. Вдъхновението! „Колелото, колелото със сигурност би трябвало винаги да е превозното средство на романистите и поетите. Какво удоволствие би било, ако някой можеше да докаже, че спадът в литературната изящност е следствие на изчезването на колелото от американските пътища. В колата ти се возиш, на колелото ти управляваш.” – пише Кристофър Морлеи, известен американски журналист, писател и поет.

Защо велосипедът е извор на вдъхновение за артисти? Един от най-точните отговори дава Робърт Пърсиг в „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Когато си зад волана на автомобила, сякаш гледаш телевизия, сякаш наблюдаваш и си изначално откъснат от заобикалящата те природа, която се превръща в просто сменящи се картинки. Докато яздейки мотоциклет, ти усещаш вятъра, аромата на местата, през които минаваш, слънцето по кожата. Ти си участник в пътуването. Напълно съм съгласен с Пърсиг. А сега пренесете всичко това в още по-голяма степен и ще добиете представа за усещането да караш велосипед. Всеки един фактор от околната среда влияе на придвижването на колоездача. Дъждът, настилката на пътя ( ако въобще има такъв ), вятърът, температурата на въздуха, надморската височина, наклонът. Всичко е от значение, защото ти си главното действащо лице, няма как да спреш филма и да превъртиш лентата. Карането на колело е истинско като живота. Затова и винаги е било стимул за въображението на творците.

Хенри Милър казва, че нищо не съответства по-добре на творческото настроение от една разходка с велосипед. Фантомите на фантазията изкачат иззад прашните завеси на затвореното пространство и съзнанието се понася като вихър над гори, поля и морета. Сетивата се отварят широко, за да поемат аромата на новите идеи, раждащи се леко и спонтанно като припомняне на някоя добре отъпкана пътека в планината. Мисълта се изчиства от отломките събирани дни, седмици, понякога години наред, сякаш вятърът издухва всички глупости, които разсейват човек, и започва да се движи бързо и елегантно като спускане по стръмен и изпълнен със серпентини път в Алпите. Както едно време перипатетиците (разхождащите се) са обикаляли в градините на Аристотеловия Лицей, за да разсъждават по-трезво, днес вело-патетиците карат колела по пътищата на света, за да черпят вдъхновение от съприкосновението с пътя и природата. Защото пътят е един от най-важните архетипи на осъзнаването, а няма по-добър начин да се придвижваш от велосипеда.

Вдъхновен от отиващите на работа с колела жени и мъже, чилийският авангарден поет Пабло Неруда описва колелата в противовес на уличното движение като насекоми -„ тихи, бързи, полупрозрачни, едвам разбъркващи въздуха.”, а работниците отиващи към фабриките като – улавящи неизразимистта на чудото „ отдават очите си на лятото и главите си на небето”. Оставаме с впечатлението, че животът на тези хора е по-лек и поетичен, само защото отиват на работа с колело. И как да не е така, когато пръските на словосъчетанията загряват кожата ни, а вятърът я охлажда и може би малко по-късно пада един хладен, летен порой и ни прави вир вода, но бързо след това спира и отново изгрява слънцето, изсушавайки дрехите ни . От земята започват да се вдигат драконовидни изпарения и ние минаваме през тях като през облаци създадени от собственото ни въображение…